Нека да започна с малко предистория. Решението за зимно изкачване на Ботев дойде леко спонтанно след създаване на събитие във Facebook от Софийски планински клуб. Обсъдихме какъв е плана, откъде ще го изкачим, кога ще тръгнем и тн. Решихме, че най-подходящо е да изкачим връх Ботев от северната му страна, откъм град Априлци, тъй като от хижа Рай върхът е недостъпен и опасен по това време на годината. След проверка на времето разбрахме, че то ще е идеално през целия ни път, естествено, доколкото може да кажем перфектно време да връх Ботев.
Поехме на път рано в събота, тъй като до Априлци ни чакаше около 3 часа път. Времето беше слънчево и след определеното време вече бяхме в старопланинския град. Напазарувахме разни провизии - хапване и пийване и поехме нагоре към ВЕЦ Видима и хижа Плевен. Пътят след ВЕЦ-а беше много разбират, та колата стигна трудно. За щастие нямаше сняг и беше сухо. Набързо подготвихме багажа си за път нагоре към хижата и потърсихме началото му. Бях проверил маршрута на Google Maps и бях неприятно изненадан, тъй като на място се оказа, че има изкачване до хижа Плевен. На картите разстоянието от паркинга до хижата изглеждаше свързано от горска просека и равна пътека...., но на терен ни очакваше 1 час изкачване по серпентина, виеща се през гората. Времето беше повече от топло и направо започнах да се чудя защо съм помъкнал връхни дрехи. Близо до хижата пътят започна да става стръмен и не беше ясно обособен. топящият се сняг беше покрит от листа и създаваше странна смесица от кал, хлъзгав лед и вода. Стъпваш невнимателно, подхлъзваш се и падаш в кал... просто супер!
На хижата времето беше хубаво и кипеше живот. Няколко човека приготвяха обяда си, докато ние планирахме следващите си стъпки. За първи път видяхме връх Ботев и по-скоро кулата на метеорологичната станция на върха. Крайната ни точка за деня беше заслон Ботев и трябваше да го достигнем до залез, а в момента дори не го виждахме заради мъгливото време горе. По-късно разбрахме, че това е невъзможно поради топографията на района. Поехме по намиращата се наблизо ски писта и усетихме първия студен вятър за деня. На картата пистата изглежда нищо особено, но на място наклонът взима част от енергията ти. Следваше рядка горичка, която ни напомни, че зимата е още тук. Преходът до момента не беше труден и бяхме в приповдигнато настроение от това, но все пак изкачвахме малко по-малко наклон и това ни изморяваше. След около час стигнахме до широка полянка, от която се виждаше и връх Ботев. Тук можеше да направим доста добра преценка откъде да поемем и решихме да спрем за кратка почивка. Почивката не беше кратка, тъй като към нас се присъединиха още хора, устремени към връх Ботев. Хапнахме, почерпихме се взаимно с вафли и хубаво пиене и обсъдихме какви са ни плановете. Пред нас стоеше стръмен скален ръб, по който стърчаха коловете на зимната маркировка. Бяхме леко учудени от това, което изисква планината от нас да направим и не бяхме сигурни дали това е правилният път. Но поехме. Щом има маркировка, значи това е пътят. Може би ни заблуди фактът, че бяхме зима, а снегът беше наистина малко. Честно казано на поляната, на която седяхме нямаше почти никакъв сняг.
Потеглихме към ръба, а склонът преди него беше заснежен и хлъзгав. Малко по малко набрахме скорост и бързо стигнахме до началото на парапета, или както го наричат още "въжето". То значително ни помогна в изкачването тъй като имахме добра опора, а чрез придърпване с една ръка и с щека в другата, разстоянието се изминаваше далеч по-лесно. Е, разбира се почивахме веднъж - дваж, но колкото да си поемем въздух. Като вдигнех поглед нагоре виждах, че има мъгла и нямах идея още колко остава. След 15-тина минути наклонът намаля и това беше първият сигнал, че достигаме билото. След още 10-15 минути вече бяхме горе. Всичко беше покрито от мъглата и дори не виждахме началото на въжето. Сменихме набързо дрехите, погледнахме маркировката за правилната посока и потеглихме на ляво, накъдето сочеше надписът "Ботев". Вече беше по-лесно - беше равно, с малки спускания и изкачвания. Това малко ни създаваше проблем, тъй като краката ни бяха привикнали към изкачване и спусканията малко набиваха коленете ни. Най-голям проблем беше мъглата, тъй като нямахме реална представа къде се намира заслон Ботев. Знаех, че мъглата е нещо нормално в тази част на Балкана и че всъщност тази мъгла е нищо съществено, но.... ни пречеше. На два пъти объркахме далечни трафопост за сграда към заслона. Ходехме спокойно и си говорихме разни работи, все пак не се предвиждаше изкачване, а само да намерим заслона. Имахме време да го направим тъй като беше около 15:30 часа. Скоро в далечината зърнахме цветните стени на нашата цел. Това ни въодушеви и забързахме директно към сградата. Трябва да призная, че допуснахме малка грешка, тъй като се отклонихме от маркировката и тръгнахме напряко през снега. Ако внезапно се беше спуснала по гъста мъгла и не виждахме целта, щяхме да попаднем на средата на нищото - без крайна цел, без ориентир и без дори да знаем къде сме. Но не го помислихме тогава. За щастие това не се случи и след около 10 минути бързо ходене стигнахме до заслона. Първият сигнал, че има някой беше малка котка, на един от прозорците. Отворихме вратата и веднага ни лъхна топлина. След отварянето на втората врата вече бяхме в основното помещение и се запознахме с хижаря. Заслона не приличаше на типичен "заслон" - най-малкото имаше оборудване. Всичко беше ново и добре поддържано. Печката топлеше и имаше ток. Въпреки липсата на обхват имахме достъп до интернет, което също вършеше работа.
Заслон Ботев в мъглата
Прекарахме целия следобед в разговори, хапване и пийване. Дълбоко съжалихме, че не сме донесли още ядене, тъй като то магически изчезна в стомасите ни, а не бяхме взели малко - цял хляб, десетина кюфтета, по пържола на човек, шоколади, бисквити и плодове. Изядохме всичко и плюс това опаткахме едно кашонче вино. Изядохме и общо 6 порции от невероятната супа, която се предлагаше в заслона. Навън вече нямаше помен от мъгла, а небето беше невероятно чисто. Виждаха се много звезди. Легнахме сравнително късно, след като няколко пъти проверихме дали сме настроили будилниците. В стаята имаше печка на дърва и дебели одеяла и не почувствахме студ. Всъщност, температурите паднаха значително след залез. Това ни накара да се замислим, че утре може би времето няма да е същото като днес. Но оставихме размислите за следващия ден. Сега беше време за сън.
Продължение на разказа: Зимно изкачване на връх Ботев. Ден 2