Балкани
(Сърбия, Черна гора, Албания, Македония)
Ден 1
Тръгваме сравнително рано около 8:30 сутринта. До границата със Сърбия имаме около 40 км. Пътят е хубав, но се забавихме (бензин, винетка, кафе….) и така около 10:00 минаваме границата със Сърбия. На границата нямаше абсолютно никакви проблеми пожелаха ни „сречан пут” и ни дадоха флайър с описание на това какви са ограниченията на скоростта и какво е задължително да се носи в автомобила: въже за теглене, жилетка, аптека, пожарогасител…, и телефоните на пожарна полиция и бърза помощ, също така и съвети да се кара внимателно. Продължаваме пътя си към Димитров град, където обменихме малко пари. Там няма никакъв проблем да се обменят левове в динари (1 лев=65 динара)или да се пазарува с левове в магазините, все пак това са си западните покрайнини всички говорят чист български и почти всички имат роднини в България, което е нормално имайки в предвид че до 1948 година това си е било България и сръбските управници не са проявявали такава асимилационна политика спрямо българите както другите ни съседи Гърция и Румъния. Продължаваме към Ниш пътят се извива през живописния каньон на река Нишава с много завои и тунели което не позволява да се шофира с по голяма скорост от 60 км/ч. Приближаваме Ниш от където започва магистралата за Белград. Тук имаме право на избор, или да се качим на магистралата и да заобикаляме града както ни показва картата или да минем през града и след това около 40 км по второстепенни пътища през няколко селца да се включим в международния път за Черна гора. Избираме втория вариант понеже не бързаме за никъде пък и така може да разгледаме Ниш който е вторият по големина град в Сърбия след Белград. В края на краищата не знам дали беше най добрият избор тъй като без GPS това ни отне около 3 часа и доста нерви докато се включим в международния път за черна гора където има указателни табели, но пък за сметка на това открихме прекрасно място да похапнем сръбска скара на дървени въглища в едно от селата или може би беше малко градче и за наша приятна изненада открихме че цените са с около 30% по ниски в сравнение с тези в нашата родина. И така пътят става все по планински с завоите през сръбските селца където си личи, че има живот и млади хора за разлика от родните. Времето си напредва и започва постепенно да се свечерява и решаваме да потърсим някъде място да си устроим лагер и да опънем палатката преди да се е стъмнило. Стигаме до град Нови пазар. Нови пазар е сравнително голям град може би около 10000 жители на 30 км от Черна гора и на 2 3 км от Косово. Влизаме в няколко магазина да си купим храна и нещо за пиене все пак сме тръгнали на почивка и след тежък ден на шофиране през планините е приятно да се релаксира с по бира край барбекюто на някоя полянка. Храна в магазините колкото искаш натурална и някак по вкусна от Българската може и това усещане да е от чистият въздух, но друго забелязахме, че никъде не продават алкохол даже и бира L. След като обиколихме няколко магазина и никъде не открихме бира решихме, че ще пием чиста вода колкото и да не ни е особено приятно. Все пак решихме да попитаме продавача защо не се продава алкохол в целият град на което той ни отговори, че продава бира, но тайно тъй като било рамазан и религията не позволявал консумацията на алкохол по време на пост. Е ние сме християни и за нас можело да ни продаде 2 няколко бири буквално извадени от под масата и увити в хартия като салам J. Доволни напускаме града и се оглеждаме за черен път, който да ни заведе на някоя полянка. И не след дълго откриваме едно затънтено място близо до пътя.
Ден 2
Събуждаме се рано отпочинали пием по кафе събираме палатката и продължаваме по пътя за Черна гора. Времето е слънчево и се очертава един прекрасен ден. След около половин час сред зашеметяващи планински гледки доближаваме границата спираме на една бензиностанция за да сипем бензин с останалите ни динари и продължаваме на пред. След около 10 мин сме на границата, тук изглежда сърби и черногорци минават само с лични карти и всичко става много бързо, но за Европейците се иска паспорт. Тук изглежда не преминават много граждани на други държави и това беше причината нас да ни забавят от едната страна на границата ( търсиха печат с който да ни обработят паспортите J). Граничните служители бяха любезни абсолютно никакъв митнически контрол даже не ни попитаха дали носим стоки за деклариране само ни дадоха нов флайър на който бяха нарисувани катастрофи и ни съветват да шофираме внимателно, тъй като черна гора е планинска страна с опасни пътища и миг невнимание може да отнеме човешки живот. Разбира се пишеше и телефоните на полиция пожарна и бърза помощ, които са същите както в Сърбия. Общо взето по нищо не личеше че сме в друга държава, може би изглеждаше само малко по чисто и по подредено от колкото в Сърбия, докато не стигнахме първата бензиностанция и установих, че тук цените са с около 20 30% по високи от колкото в нашата родина, което може би се дължи че тяхната парична единица е Евро. Единствено бензина си беше и в 2 те държави на същата цена както в България. След няколко часа път през спиращите дъха каньони на река Лим стигаме столи Подгорица си е град от соц тип с типичното панелно строителство и след една бърза едночасова обиколка като не открихме нищо интересно продължихме към морето. Крайната ни точка беше град Бар, където бяхме решили да отседнем няколко дни. Продължаваме през планините и след всеки завой очакваме да видим морето но него все го нямаше. И така докато не стигнахме един тунел дълъг 4500 метра след който се показа Адриатика. Не след дълго пристигнахме в град Бар. Бар е хубав европейски курортен град с ферибот който свързва градът с италианският град Бари, но един недостатък,че няма пясъчен плаж. Друго много важно за нас беше, че няма и къмпинг, а от самото начало планът ни беше да спим само на къмпинг или сред природата (диво къмпиране),това беше основната причина да продължим пътя си в посока Албания. След около 5 километра най сетне открихме указателна табела къмпинг OLIVE. Радостни последвахме стрелката която сочеше към един каменист плаж.
Къмпинг олива Каменистият плаж пред къмпинга.
Къмпинга от вътре Изглед от плажа.
Разписание на рейсовете до Бар и ценоразпис на къмпинга. Самият къмпинг се намира в маслинова горичка от където идва името му, Една алея с ресторанти и магазини го дели от плажа който, въпреки че е каменист е охраняван и чист. Морето бързо става дълбоко, което не е хубаво ако си с малки деца, а шамандурата е не прекъсната от край докрай на плажа. Както всеки каменист плаж и тук във водата се срещат морски таралежи, които ако не внимаваш може да ти развалят почивката. Администраторката на къмпинга не беше от най любезните, но пък цените и условията са повече от прекрасни. За палатка с 2ма възрастни и 2 деца ток хладилник и интернет цената е 20 евро. Санитарните възли по нищо не отстъпват на тези в хотел и в непосредствена близост има магазин за хранителни стоки и алкохол. Вече беше следобед и след 640 км пътуване сред планините най сетне се отдадохме на релакс.
Ден 4
След двудневен престой в къмпинг Олива скуката ни налегна и решихме да продължим по пътя за Албания. След около 15 километра посока албанската граница оставаме приятно изненадани последният град преди границата се казва Ulcinj. Курортен град с крепост и други забележителности разположен до устието на река Бояна разполага с няколко километра плажна ивица от ситен черен пясък, а морето е плитко на десетки метри на вътре, перфектно за семейна почивка.
Река Бояна
В курорта има 3 къмпинга като без да ги разгледаме се втурнахме към първия Маями биич.
Кемпър на японски туристи Къмпингът от вътре
Попитахме условията и цените ни обясниха че за 23 евро получаваме топла вода ток охрана интернет и всичко необходимо за приятен престой. С радост приехме офертата и се настанихме в на половина празния къмпинг. Помолиха ни да си оставим документите на рецепцията и след като отказахме те ни казаха, че ако платим предварително ще ни ги върнат. Съгласихме се и след 30 мин ни върнаха паспортите като ни взеха 26 вместо 23 евро на ден и не ни дадоха никакъв документ за тези пари. След като поискахме фактура с неудоволствие ни издадоха ката в нея бяха описани некакви неразбираеми неща на стойност 4 евро. Още по неприятна изненада ни поднесоха като разбрахме, че бойлерите са повредени и няма никаква топла вода, а на втория ден спряха и студената L. Тогава разбрахме защо къмпингът е най празния от трите.
Ден 6
След 2 приятни слънчеви дни в компанията на приятни съседи по палатка от различни националности и куп неудобства в къмпинга решаваме да продължим към земята на орлите. Границата е на по малко от километър, но по пътя са около 30 км. В ранния преди обяд сме на границата където редът на преминаване е тотално не разбираем. Има много коли всеки кара на където види а граничните полицаи обикалят между тях и ти взимат документите. След около 20 мин престой най сетне един от тях извика България което означаваше, че нашите документи са обработени. Противно на очакванията ни се оказа, че КПП между Черна гора и Албания е само едно. Веднага след границата ни посрещна стара жена която просеше по това разбрахме, че тук нещата не са като в останалите ни познати държави. Продължаваме по хубав път противно на схващанията ни, че в Албания няма асфалтирани пътища или че всичките са разбити покрай пътя някак няма обособени села ами къщите са построени около пътя кой както намери. Прави впечатление, много се строи и повечето къщи са нови. И така пристигаме в първия град след границата Шкодра на който е кръстено и езерото което се намира до града.
Шкодра
Шкодра е сравнително малък град с една дълга главна улица която води до центъра и няколко кръстовища с кръгово движение, а сградите са стари очукани с множество пристройки като допълнителни секции балкони цели етажи и какво ли още не. Тук откриваме че албанците са най екстремните шофьори на балканите, предимство има този който пръв засече другия светофарите изглежда имат само препоръчителен характер (който има повече свободно време може да спре, останалите го заобикалят отляво или от дясно и продължават с мръсна газ),пешеходните пътеки изглежда са сложени за да покажат че могат да рисуват с бяла боя, приема се нещо нормално велосипедист (а там са много) с детско столче на багажника да ти се хвърли пред колата, не мога да си обясня само как не видях нито една катастрофа по пътя. Паркираме пред една автомивка които са също нещо типично за Албания има ги хиляди ( минимум по 2 на всеки 100 метра) и отиваме да търсим обменно бюро за да си купим от техните пари 1лв=70 албански лека. Първото обменно бюро не работеше, тъй като било неделя и така с много питане в центъра на града намираме едно работещо, от където се сдобихме с техните пари. На връщане спряхме пием по кафе в едно от заведения и там забелязахме, че почти всичките са пълни, но само с мъже. Изглежда в Албания е непристойно жена да седи в кафене. Продължаваме към колата и по пътя намираме зеленчуков пазар направо върху тротоара, възрастни жени и мъже всеки донесъл зеленчуци собствено производство на трима търговци има по един кантар, но не е сигурно дали знаят как се работи с него. Отново на път към предполагаемото място където планувахме да останем да пренощуваме град Дурас, който е вторият по големина след Тирана. Пътят до там е по албанска магистрала J две ленти във всяка посока, без никаква маркировка без ограда и от двете страни построени къщи магазини автомивки и сергии за плодове и зеленчуци, което прави движението доста екстремно, тъй като от всякъде изскачат каруци пешеходци велосипеди магарета и какво ли още не. Пристигаме в Дурас, който на истина си е доста голям град, толкова голям че успяхме да се загубим. Опитахме се да попитаме няколко албанеца за това къде се намираме, всички бяха много отзивчиви, но…. никой не знаеше английски, докато накрая не открихме някакви полицаи, които за наша изненада говореха перфектен английски и ни обясниха, че в Дурас няма къмпинг и трябва да отидем в град Абая който е курортен град. Няколко пъти се опитаха да ни обяснят пътя, но така се бяхме объркали, че се наложи да ни направят ескорт до изхода на града. По пътя разбира се бяха засечени на няколко пъти и един албанец се опита да се вреже в страничните врати въпреки че сме с предимство и полицията ни ескортира. От това разбрахме, че полицаите в Албания може би са нещо като екскурзоводи J. След като ни ескортираха до изхода на града продължихме успоредно на „магистралата” по нещо като локален път тесен а много движение по него което подлага на изпитание всеки шофьор. И така след 25 км. Пристигаме в град Абая или по точно в нещо като курортно селище на име Голем точно до Абая.
Албански McDonald’s
Улиците от чакъл Центъра на Голем
Хотела (в двора зад него е къмпинга)
Бункер люлки на плажа
Първоначалното ни впечатление от Голем беше, че е едно малко селище с едно кръгово движение и две улици успоредно на плажната ивица съответно на ляво и на дясно. Решаваме да тръгнем на ляво и след около 50 метра асфалтовият път става чакълен J като от двете му страни се строи усилено като в България преди няколко години. Разбира се имаше и действащи хотели магазинчета сергии, на които обикновено продават деца (калкулатора успешно замества касовия апарат) и сравнително малко заведения. Никои отново не знае английски особено думата къмпинг и отново се наложи да търсим помощ от полицията (екскурзоводите J). След около час обикаляне из „курорта” почти в самият му край срещнахме полиция и те ни казаха, че единственият къмпинг в курорта е почти до нас. Къмпинга всъщност не е точно това което обикновено човек разбира под думата къмпинг, а в същност е хотел с голям двор нещо като борова горичка и там е позволено опъването на палатки срещу заплащане от около 12 евро като срещу тези пари получаваш тоалетна „като на село” и тоалетна в лоби бара на хотела има и душ с студена вода в двора ток и интернет. Срещу допълнително заплащане от 1 евро може да се ползва душ в баня в хотелска стая. Към момента на пристигането ни хотела и къмпинга бяха напълно празни, което ни даде възможност да си изберем най хубавото място в къмпинга. Опънахме палатката и отидохме на разходка с цел да разгледаме курорта и да напазаруваме за вечеря. Първо отидохме да видим плажа, който е направо огромен с заведения шезлонги и чадъри към хотелите разбира се all inclusive където трудно може да седне човек който не е гост на хотела и не знае албански. След кратка разходка по плажа се връщаме на главната чакълеста улица с малкото заведения, които не са към хотелите и даже имаше и Mc. Donald’s който няма нищо общо с нашия, но поне така пишеше на входа. Не след дълго ни привика една жена да посетим едно от заведенията тип fast food, където има общо взето всичко от хотдог и дюнер до бира даже ни намери и преводач един от клиентите македонец, който знае албански. Там изпихме по няколко бири и за мезе плато от месото за дюнера, което така и не разбрахме от какво животно е, но даже и да имаше пилешко не беше преобладаващо и все пак беше много добро както за мезе така и за вечеря и най важното беше изключително евтино може би на половина спрямо България.
Ден 8
На следващият ден сутринта отидохме на плаж. Още с влизането в плажа срещнахме две деца да палят барбекю на което по късно ще пекат царевица.
Барбекюто
Сладоледаджията По надолу срещнахме човек с магаре което беше натоварил с различни плодове нещо като плод и зеленчук. Имаше и човек с нещо като колело на 3 гуми натоварено с пояси и всякакви плажни атрибути, друг пък с някаква количка продаваше сладолед, трети прави татуировки с две думи разносната търговия на плажа процъфтява. Всеки продава каквото има по начин който само в Албания може да се види, но и всичко е изключително евтино. Плажът е голям с хубав пясък, но почистването му става от служителите на хотелите и общо взето всеки си чисти около хотела, кофи за боклук няма никъде, боклука се изхвърля на импровизирани сметища върху самия плаж и всяка сутрин работници с лопати го товарят на камион и го извозват.
Ден 10
И така след 3 дни престой в Голем рано сутринта пихме по кафе в хотела в чиито двор беше къмпинга разплатихме се със стопаните му отново по албански (в Албания „кръв повръщат но фактура не издават”) и продължихме в посока Тирана. Пътят до Тирана е хубав „албанска магистрала”, а и разстоянието не е голямо, така че след около час и бяхме вече в Тирана, където на първият светофар ни посрещна дете което искаше да ни мие стъклото, въпреки че му отказахме то застана пред автомобила и ни препречи пътя с тялото си докато не му дадем някакви пари. Паркирахме в нещо като синя зона в тирана, в центъра има будки от където може да се закупят талони и продавачите знаят английски. Центъра на тирана е едно голямо кръгово движение около което се намират всички министерства, сигурно не са променени от времето на Енвер Ходжа, там се намира и техния парламент.
Коня пред албанското народно събрание
Албанското НДК
Мавзолея на Енвер Ходжа (сега е спортна зала)
Албански министерства
Католическата катедрала
„Женски пазар” в Тирана
Жилищен блок в центъра на Тирана
По средата на кръговото има един паметник който сигурно символизира нещо като коня пред нашия парламент. Малко след кръговото движение се намира хубава градинка и обществена сграда може би нещо като нашето НДК разбира се няма никаква прилика с него. Близо до него се намира и мавзолеят на Енвер Ходжа в който той никога не е бил J изключително грозна сграда, нещо като пирамида сега е преустроена в спортна зала. Почти една до друга има и православна черква и джамия. Зад албанското НДК се намира голям католически храм, който е хубаво да се види и срещу него се строи албански небостъргач(иска ми се да го видя построен, но едва ли някога ще посетя отново Тирана)в близост до католическият храм почти в самият център (около 300 метра от кръговото движение) се намира техният „женски пазар” прилича на нещо като смесица битака, Илиянци, и женския пазар преди реконструкциите им, но много по малко и много по мизерно, всъщност е една тясна улица между почти паднали блокове по която трудно може да премине автомобил, но няма знак,че е забранено влизането на автомобили. Разгледахме го на бързо и на връщане реших да видя вътрешността на един албански блок в центъра на тирана, от вън изглеждаше ужасно занемарен с опадала мазилка, без дограми и без входна врата на стълбището. Само надникнах през входа, но ме хвана страх да влезна по на вътре, тъй като вътре беше още по зловещо с висящите кабели от стените. И така престоят ни от четири часа, който бяхме отделили за разходка из Тирана неусетно се изчерпи и продължихме към охридското езеро,където трябваше да открием къмпинг в който да пренощуваме. Излизането ни от Тирана се оказа истински ужас, след като полицаите ни упътваха в една посока и след четири пресечки пътя свършваше, но там имаше други полицаи които ни обясняваха как сме сбъркали пътя и трябва да се върнем, после пак първите ни казват, че не е трябвало да се връщаме и така няколко пътя, докато един бакшиш не ни разясни, че след като поемем по пътя показан ни от първите полицаи, на първата пресечка трябва да завием в дясно. Между тирана и охридското езеро разстоянието е около 100 км, но почти след излизането от града разбрахме , че това не е малко разстояние за планинският релеф на Албания. В момента се строи магистрала в тази посока, но засега са построени напълно и пуснати за движение около 6 км. След което пътят е тесен мисля, че имаше знак 5.5 м. ширина с огромен наклон на изкачване с остри завои 180 градуса на всеки 100, 150 метра, и така треперейки на всеки завой се изкачваш все по високо докато в един момент не се почувстваш като в самолет, поглеждайки в дясно през прозореца. На една от малкото отбивки някъде почти на най високата точка спряхме за глътка, тъй като нервите ми не издържаха повече. Гледката беше зашеметяваща. Под нас пропаст около километър на долу се виждат къщи колкото кибритени кутии, даже някой си е насадил градинка. Не знам как стигат до пътя изобщо, но на пътя имаше маркировка „школо” ако това е училище нямам си представа как учениците стигат до него. След кратка почивка продължихме по пътя, който скоро започна да се спуска и от птичи поглед се откри изглед към град Елбасан, който се оказа, че е един от най големите в Албания и там се намира албанското Кремиковци J.
Елбасан Елбасан също е известен с това, че там живеят много българи, но за съжаление нямахме възможност да го разгледаме, тъй като времето ни притискаше. След Елбасан пътят продължава да е планински, но почти не се различава от този в Черна гора или Сърбия основно се спускахме и неусетно стигнахме охридското езеро. Там завихме в посока град Поградец, който е на границата с Македония от страната на манастира св. Наум, който бяхме набелязали да посетим по пътя за Охрид. До Поградец са около 40 км, но идеята ни беше да открием къмпинг някъде около езерото, не до самият град. Продължавайки по черният път след около 20 км открихме един добре изглеждащ къмпинг с плажна ивица и ресторант. Спряхме да попитаме за цената и там бяхме приятно изненадани, 5 евро на автомобил, без значение колко хора каква палатка и всичко останало, имаше само един проблем, че нямаше магазин на близо и затова продължихме към Поградец на пазар с идеята да се върнем да пренощуваме в къмпинга. Колкото повече приближавахме градът толкова по често се срещаха рибари които продаваха риба на самият път и разбира се ние се изкушихме и си купихме един кг риба наловена от езерото. Стигнахме Поградец в късният следобед спряхме пред първият срещнат магазин „тип магазина на село в който смърди ужасно” и започнахме да пазаруваме смело, като си знаехме че в Албания всичко е евтино. Евтино е но ако търговеца е коректен. За храна за вечеря ракия и няколко бири ни поискаха около 200 евро, след като отказахме пазаруването се оказа че всичко струва 20 евро, но търговеца по навик си пише по една нула след всичко. На връщане на около петнадесет километра видяхме един къмпинг доста по голям и по пълен и тъй като беше по близо попитахме за цените. За палатка се плащаше 5 евро за възрастен 1 евро за деца безплатно, автомобил на охраняван паркинг е безплатно, а в къмпинга струва 2 евро, ток, интернет, шезлонг, чадър, детски кът, всичко влиза в цената на палатката. В къмпинга също има и ресторант с рибарник от ,който може да си избереш риба, която да ти я приготвят на цената на която си я купихме от пътя сурова. Ако някой има път към охридското езеро искрено му препоръчвам да посети къмпинг ПЕШKУ ако не обича палатките към него също има и хотелска част сигурно па на символични цени. плажът на къмпинга шезлонг и чадър FREE
цените(само, че за деца е FREE) къмпинга с ресторанта изглед от към охридското езеро.
залез над охридското езеро плажът на къмпинг ПЕШКУ
Ден 13
След два прекрасни дена отдих край охридското езеро на третата сутрин времето показваше, че е време да се прибираме, беше облачно и прогнозата беше негативна и затова сутринта закусихме на бързо и потеглихме към Македония. По пътя към границата се срещаха все повече бункери останали от комунистическо време с които е известна Албания, влезнах в един от тях, но бързо излязох, тъй като беше превърнат в тоалетна.
Бункери
По пътя отново минахме през Поградец градът е доста голям и доста добре уреден в сравнение с адриатическият курорт Голем, но все пак всичко си е по албански J. На границата с Македония за пръв път имаше някакъв сериозен граничен контрол, наложи се да разтоварим багажника на половина и ни зададоха няколко контролни въпроса, което си е нормално според мен, все пак са граничари и това им е работата (въпреки мнението на повечето българи, че ни проверяват защото ни мразят). Почти веднага след границата се намира манастира св. Наум, който посети Охрид му препоръчвам задължително да отскочи до този комплекс. Тук се намират изворите на охридското езеро, също църква от която извира чудотворна вода, пауните се разхождат на всякъде необезпокоени, местни лодкари предлагат разходка с лодка около комплекса има и множество магазинчета за сувенири. охридските извори атракцията на св. Наум ферма в манастира изглед от двора на манастира
След като разгледахме манастирския комплекс продължихме към Охрид.На пристанището на охридското езеро има голям безплатен паркинг където паркирахме, тук наистина кипи усилена дейност по реставрация на културните паметници. Напълно е реставрирана Самуиловата крепост (Самуиловата твърдина), Амфитеатъра, повечето черкви, реставрира се килийното училище на св. Климент охридски. За да се разгледа Охрид си е нужно доста време което за съжаление ние нямахме и всичко стана на бързо. Продължаваме към Скопие по магистралата разбира се с името „Александър македонски”, която в много от участъците не се различава от албанската, все едно албанци са я строили, но за разлика от нея тук се плаща „пътарина” , която не е много но на доста кратки отсечки. В Скопие паркирането става само с SMS, но български оператор няма как да заплати такса. Другият начин за паркиране е на платен паркинг такъв има в центъра и то на 2 етажа с работно време до 17 часа, така че имахме около 3 часа да разгледаме Скопие, крайно недостатъчно за този град. Който е ходил някога в Скопие и се върне сега ще му трябва доста време докато си спомни как е изглеждал преди. Целият град е в процес на преобразяване, не се щади мрамор и гранит, строят се нови министерства и обществени сгради в римски и древногръцки стил, нови мостове и алеи за пешеходци украсени с статуи и паметници не български „македонски” национални герои, като се откроява паметника на Александър македонски и конят му.
След сравнително бърза разходка из центъра на Скопие (не можахме да разгледаме всичко като напр. скопската крепост и централния пазар също и джамията L) продължаваме към България в посока ГКПП Крива паланка-Гюешево. Пътят отново е магистрала до някъде след което става първокласен и второкласен като накрая стигаме до Крива паланка. Селото преди границата е доста голямо и противно на очакванията ни е пълно с млади хора, там си похарчихме последните денари за храна и домашна ракия след което поехме към границата, която е на около 7 км. На входа на България българските граничари упражняват „стриктен” контрол (един черен българин извади под седалката един пакет с правоъгълни кутии с формата на стекове цигари, с граничаря с когото се познават по имена влязоха в една стая и след кратко излязоха и митничаря му върна плика отново пълен.). Следващите бяхме ние попитаха ни дали носим стоки за деклариране, аз отговорих , че имам едно шише ракия, но те ме попитаха дали нося цигари, аз отговорих, че не пуша, тогава те ми казаха, че не ме питат дали пуша, а дали нося. Това беше общо взето митническата проверка и съответно краят на моят разказ. Надявам се, че ви е било интересно и съм успял да дам достатъчно полезна информация относно балканските страни, които обиколихме. Извинявам се за не особено добрия правопис.