В предишния си пътепис разказах за водопадите Игуасу, гледани от бразилската страна и приключението наречено "Макуко сафари". На следващия ден ни предстоеше да преминем в Аржентина и да видим с очите си Дяволското гърло.
Птичния парк до водопадите Игуасу
Сутринта ни посрещна проливен дъжд, но времето продължаваше да е топло. Преди да преминем границата с Аржентина посетихме Птичия парк, който е сред забележителностите в района. Препоръчвам ви да го посетите. Вътре ще видите разнообразни видове птици, типични за тропиците. Имаше доста папагали, както и колибрита. Впечатление ми направиха разноцветните украски на папагалите, както и тяхната всеизвестна способност да повтарят това, което са чули. Опитахме, естествено, да ги накараме да повторят и нашите думи. Имахме възможност да се снимаме с папагал, кацнал на ръката ни. Веднага се възползвах!
След Птичия парк поехме към Аржентина. Границата между двете държави е самата река Игуасу, над която е построен мост. Докато сте още на бразилска територия парапетът е боядисан в жълто и зелено, а след като преминете средата му (и сте на аржентинска територия) парапетът вече е синьо-бял.
Вече на аржентинска територия!
Митническата проверка не отне много време, провериха ни набързо и се качихме на бусче, което да ни отведе до водопадите Игуасу. Явно доста туристи минават през този пункт. След окото половин час бусчето спря на доста оживено място, което изглежда беше изходния пункт към водопадите. Представляваше индианско селище (или поне за такова го представяха) и оттук можехме да купим доста интересни неща. Предпочетохме да го разгледаме после, а сега да се ориентираме към основната ни цел - водопадите Игуасу. До тях щеше да ни отведе туристическо влакче, което преминаваше през гъстата джунгла. Пътят беше доста вълнуващ, тъй като за първи път виждах джунгла от толкова близо.
Влакчето ни отведе почти на брега на река Игуасу, а пътят до Дяволското гърло трябваше да извървим пеш по метален мост над реката. Дъждът вече беше спрял, но продължаваше всичко да е влажно и хлъзгаво, че човек доста лесно можеше да се пребие. Трябваше да се сетя за това малко по-рано, тъй като имах неблагоразумието да тръгна по...джапанки. Реката под моста изглеждаше доста спокойна, но това е нормално, тъй като още бяхме далеч от водопада. Встрани виждахме останки от подобна метална пътека, обясниха ни, че това е бил старият път към Дяволското гърло. Бил разрушен от буйните води на реката по време на буря, което наложило построяването на нов, по-безопасен път до водопадите Игуасу.
На една ръка разстояние от водопадите Игуасу!
След няколко минути ходене стигнахме до голяма платформа, точно до ръба на водопада. Под нас имаше просто една бездна. Шумът беше невъобразим - трудно можеше да разбереш какво казва човекът до теб. Навсякъде летяха пръски вода, което правеше снимането почти невъзможно. Веднага, щом извадиш фотоапарата, обективът му се мокреше. Мащабите бяха грандиозни - течението беше толкова мощно, че не исках да си представям какво би станало ако нещо попадне в него. Платформата беше достатъчно голяма за да можем да разгледаме Игуасу и Дяволското гърло от различни точки. Когато се отдалечиш към страничните, по-малки, водопади шумът осезателно намаляваше. Честно казано от там можеха да се направят по-хубави снимки, отколкото ако си над самото Дяволско гърло. Единствената пречка е, че навсякъде щъкаха хора, които често закриваха гледката, която се опитваш да заснемеш.
Останахме на платформата около 15-20 минути, през които успяхме да напълним почти паметта на фотоапарата. Местния гид ни подаде знак, че трябва да се изтегляме, тъй като дойде време да следващата група да посети водопадите Игуасу. С огромно нежелание го сторихме. По обратния път отделих достатъчно време да снимам и другите части на реката - прецених, че колкото и да се бавя влакчето няма да тръгне без мен и затова не обръщах вниманието на подканванията на екскурзовода. Поради "U"-образната форма на водопада, спокойните води над които минавахме се превръщаха в по-малки водопади надолу по течението. Опитах да снимам и част от тях, но за жалост не успях.
По обратния път минахме през индианското селище. Снимахме се с местни червенокожи, които най-вероятно бяха парагвайци. Границата с Парагвай се намира едва на няколко километра от водопадите Игуасу. Купихме от тях разни сувенири и се ориентирахме към тръгване. Отново започна да вали. По програма трябваше да се качим на хеликоптер същия ден, с който да видим водопадите Игуасу от небето. Заради дъжда полета се оказа невъзможен и не се знаеше дали въобще ще имаме тази възможност, предвид прогнозите за времето и скорошното ни отпътуване.
Прибрахме се в хотела и прекарахме останалото време в почивка. Оказа се, че има интернет връзка и реших да се възползвам. Знайте че интернетът е кът в Южна Америка. Връзката беше много слаба, но поне успях да влезна из български сайтове. Успях и да разгледам и по-подробно хотела. Бях леко разочарован, че най-вероятно няма да видя пак водопадите Игуасу, особено по въздуха.