Зимно изкачване на връх Ботев. Ден 2

Втория ден от прехода + същинското изкачване на връх Ботев

Travel Steps 9830 25-02-2014

Първа част на разказа: Зимно изкачване на връх Ботев. Ден 1

 

Събудихме се нито много рано, нито много късно - в 8:30 сутринта. Малко след събуждане чух обезпокоителен шум. Идваше от комина на печката и беше причинен от вятър и то доста силен вятър. Веднага усетих, че това ще е проблем. Станах и отидох в общото помещение и поздравих всички. Имаше едно момче, което планираше да изкачи връх Ботев и вече беше почти на вратата. Излязох навън и не бях сбъркал - имаше вятър. Беше навял сняг и следите ни от предния ден бяха заличени. Температурата беше значително по-ниска. С всеки порив на вятъра имах чувството, че стига до костите ми. Измих си очите с гръб към вятъра, но след като се обърнах да се върна в хижата имах чувството, че лицето ми просто ще замръзне. Другите бяха започнали да си приготвят и набързо начертахме план. А той беше следния - няма да тръгваме преди 9 часа към връх Ботев. Причината беше, че има силен вятър (не, че имахме гаранция, че ще намалее), има лед, а ние нямахме котки. Трябваше да изчакаме да се постопли малко времето и тогава да поемем. Започнахме бавно да се приготвяме направихме двойна и тройна проверка на екипировката и всичко, което носим. Седнахме да ядем и пийнахме по едно ободряващо топло чайче. Последва нова проверка. Хижарят ни предложи да оставим раниците си в заслона, за да не ни тежат нагоре към върха. Беше прав. Нямахме нужна от някои неща към връх Ботев и затова го послушахме. Вятърът донесе и нещо положително - нямаше и помен от мъгла. Виждахме съвсем ясно станцията на върха, а слънцето печеше силно насреща ни. Това беше и вторият плюс на не много силния вятър. Без него слънцето щеше да ни донесе дискомфорт, тъй като щяхме да облечем дебелите си дрехи, а в един хубав момент слънцето просто щеше да ни свари.

 

Отправихме се директно към връх Ботев по зимната маркировка. Склонът е стръмен, но наклонът беше постоянен. Добре, че имаше сняг. Без него щяхме да се препърваме в камънаци, да се налага да се справяме с променлив наклон и да заобикаляме участъци. Плюс на зимното изкачване. А ето и минуса - на склона нямахме прикритие от силният северен вятър, който също така навяваше и сняг. Интересното беше, че без ръкавици не чувствах студ и без притеснение вадех фотоапарата, за да снимам. В един момент усетих, че май прекалих със закуската. Усетих тежест в стомаха, но реших да не спирам, а да продължа нагоре. С всяка изминала минута знаех, че ще се чувствам по-добре тъй като храната се смила в момента. Така и стана - след около 20 минути не усещах тежест, а прилив на енергия. Предприех следния план: Изминавам разстоянието между две колчета на зимната маркировка и почивам известно време (около 30 секунди). Това се оказа доста добър ритъм и след още 30 минути вече бяхме на върха. Небето беше чисто, синьо, а вятърът духаше по-силно. В далечината се виждаше Витоша. Поглеждайки на картата това са над 130 километра разстояние, което е доста впечатляващо като гледка! Виждахме и Рила, а в далечината май и Пирин ..., но не съм сигурен за Пирин!

 

Бях учуден от размерите на метеорологичната станция на връх Ботев. Та там имаше 4-5 етажни сгради, много техника, гаражи и какво ли не още. Това беше голямо съоръжение! Опитахме да намерим чайна или нещо такова, но след бегла обиколка на широкия връх се отказахме. Снимахме се със знамето на планинския клуб под неумолимите пориви на вятъра и се възползвахме от наличието на обхват на върха. Нямаше какво да правим повече на върха, а и ни чакаше много път. Тръгнахме бързо надолу и под бързо имам предвид наистина бързо. Ако бяхме качили върха за 40-50 минути, слязохме за около 20. Причината за това беше пухкавия сняг, който ни позволяваше буквално да препускаме надолу. Краката ни потъваха на дълбоко и изминавахме бързо разстоянието. Също така коленете не ни се набиваха, което е доста важно в случая. Единственото, за което трябваше да внимавам е да не стъпя на криво или да се хлъзна. Отидохме до заслона и проснахме част от дрехите си да съхнат на печката, тъй като имахме време за слизане. Пийнахме и по един чай и поговорихме малко с хижаря на различни теми. Даде ни съвети и как да се спуснем надолу. Скоро дойдоха още хора и заслонът започна да се пълни. Решихме, че е време за тръгване. Здрависахме се за довиждане, приготвихме багажа си и потеглихме.

 

Предстоеше ни да изкачим склона, който вчера буквално изтичахме по диагонал, за да стигнем по-бързо до заслона. Вятърът беше като част от групата вече - беше навсякъде с нас. Бях си свалил якето и го усещах как ме бие по дясната част на тялото и знаех, че ако не променя нещата може да настина. Затова, след като изкачихме възвишението облякох и якето си. Вече беше по-добре, малко жега, но това да ми беше проблема на връщане от връх Ботев! Последва половинчасов равен преход и малко изкачване, за да стигнем до голямото ни препятствие - спускане по въжето.

 

Въжето, което ни беше помогнало предния ден трябваше да го стори и днес. Духаше страничен вятър, а ръба, по който трябваше да слезем не беше особено широк. Никой не иска да се подхлъзне на такова място. За наш късмет, или по-скоро добро плануване на маршрута, бяхме първите, които слизаха надолу за деня. Снегът беше мек и на места спокойно можех да забия пети и да потъна в дълбокия сняг и да измина бързо метрите надолу. Едната ръка винаги държеше стоманеното въже. Минахме участъка с повишено внимание и много бавно. Всъщност, не бързахме за никъде. На последните метри от въжето загубих равновесие и светкавично полетях надолу по гладкия лед. Инстинктивно стиснах с ръка и за щастие хванах въжето, което бързо спря движението. Това ми напомни съветите на по-опитни планинари колко бързо човек ускорява по заледен склон и че без пикели е почти невъзможно да спреш невредим. Прави са. Бързо се отърсих, станах и потърсих мек сняг. Останалата част от склона я преминахме ту пързаляйки се, ту забивайки пети в снега. Време беше за кратка почивка и нова промяна на облеклото - долу нямаше вятър, а времето беше откровено топло!

 

Въжето на слизане от връх Ботев и стръмните склонове отстрани.

Въжето на слизане от връх Ботев и стръмните склонове отстрани.

 

Оставаха ни още два етапа - до хижа Плевен и след това до паркинга. Пътя до хижата мина леко. Снегът вече отстъпваше на калта, което беше кофти. Спрямо вчера, днешната снежна покривка беше далеч по-малко. Дори в гората до хижата снегът се беше оттеглил. Бързо се спуснахме и по ски пистата, внимавайки да не се хлъзнем на някое кално поле. Като стигнахме хижа Плевен вече се отпуснахме - времето беше топло, бяхме към края на спускането, а още беше само 14 часа. Свалих вече и суитчъра си, прибрах и ръкавиците. Долу си беше същинска жега! Тръгнахме бързо надолу към паркинга. Следваха 30-40 минути слизане по серпентина сред гората. Почти не говорехме, бързахме да стигнем до колата. Понабиха се малко коленете, но ... какво да се прави.

 

Когато стигнахме паркинга и се приготвяхме да потеглим разбрахме, че той всъщност е платен. Платихме за прекараното денонощие и тръгнахме по разбития път към град Априлци. Благодарен съм, че времето беше толкова хубаво и не ни създаде пречки, тъй като на връх като Ботев то може да осуети прехода, особено през зимата. Прекарахме си супер!

Присъединете се към нас във Facebook за още интересни статии и полезни съвети

Източници на информация за Зимно изкачване на връх Ботев. Ден 2:

Публикувано днес:

Най-романтичните дестинации за Св. Валентин

Ние използваме 'бисквитки', за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Последвайте ни и във Facebook: Затвори